По пътя и други спомени

…Излязох от къщи с един сак, в който бяха подредени най-насъщни вещи, и потеглих към тихоокеанския бряг с моите петдесет долара в джоба. — Джак Керуак , „По пътя“ , Първа част, глава 2

Във всеки от нас живее по един Джак Керуак, макар и да не го осъзнаваме винаги и веднага. Според мен, това е заложено в човешките гени. Още от първите хора, решили да напуснат Африка и стигнали в крайна сметка до всяка точка на света – Тасмания и Чукотка, Гренландия и пустинята Атакама. Пътят ни влече и заседим ли се по-дълго на едно място, нещо започва да ни измъчва вътрешно и да не ни дава покой. И тук заместителите не помагат. Имам предвид виртуалните пътешествия, които ни предлагат интернет и телевизията. Кадрите от монитора отиват в друг сектор на мозъка. Не могат да предизвикат усещанията, които нахлуват в теб, когато слезеш на перона в непознат град, усетиш паветата под краката си, вятърът донесе непознати ухания – било на море, на местния пазар или на странни гозби.

Пътешествията може да бъдат различни като разстояния и пак да си остават пътешествия. Понякога не е нужно да прекосиш океани и континенти. Моето първо пътешествие беше на 5-6-годишна възраст. С Мира, Нели и Васко бяхме по цял ден на улицата или в нечий двор. Не беше опасно, защото колите бяха рядкост, имаше една стара шкода, която собственикът припалваше с гордост в неделя и ние се скупчвахме да гледаме, все едно излита космически кораб. И дворове имаше, с вишни и орехи, по които можеш да се катериш, а вечер да се криеш зад дънерите им, докато играехме на жмичка.

Та един мързелив летен ден, някой даде идеята да се разходим отвъд жп линията. Това беше негласната червена линия, която не биваше да преминаваме. Линията образуваше полукръг около къщите, минавайки издигнат насип, а отвъд се виждаше голото софийско поле. Виждаше се в далечината. Но веднага след като прекосиш линията и слезеш по насипа, попаваш в дива, гъста горичка, своеобразен оазис в полята край София. Идеята беше претворена веднага в действие. С много озъртане, за да не ни видят големите накъде се отправяме, поехме нагоре по насипа към линията. И след пет минути вече пристъпвахме сред сенчестите дървета. Все едно се бяхме озовали във вълшебна гора. Естествено, всичко ни се виждаше огромно и страшно. И макар и през деня, всеки момент очаквахме нещо да изскочи от сенките. В един момент дочухме лек, постоянен шум, все едно някой е забравил чешмата си пусната, а в каменното й корито се търкалят обли камъчета.  Беше река, може би първата река, която виждахме през живота си. Все пак, на 5 години познавахме само улицата си. Клекнахме на брега и стояхме дълго, хвърляйки камъчета и пръчки. Беше страхотно преживяване. Сигурен съм, че всички го помнят още. Нищо и никаква вада, на петстотин метра от къщите ни, в която върбите потапят клоните си.

Но да дам думата отново на Керуак, за финал. Той го е казал най-добре: „Въздухът беше мек, звездите — красиви, обещанията на всяка павирана уличка — омайни и аз мислех, че сънувам. — Първа част, глава 7